Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2019 17:54 - КОСОВО - ГНОЙНИЯТ ЦИРЕЙ НА ЗАДНИКА НА СЪРБИЯ (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1127 Коментари: 4 Гласове:
3

Последна промяна: 08.10.2019 13:57

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Османският емир Мурад I (1362 – ок. 7 авг. 1389) и сърбина-велможа Лазар Хреблянович (сл. 1376 – ок. 7 авг. 1389) се познавали достатъчно. Още през 1386 г. Мурад, явно знаейки добре избухливия и невъздържан характер на високомерния самонадеян Лазар, навлязъл с войска в Лазаровия феод и зачакал да бъде нападнат от сърбина необмислено и с цялата му ярост. Обаче обхванатият от паника Лазар се скрил някъде в дън-гори, а след 14-дневно чакане Мурад си заминал – тръгнал към българския град-крепост Ниш.

Уплашеният Лазар, който разбрал че е изоставен сам-самичък на произвола на съдбата и че явно Българските царе са изпратили срещу него османския хан Мурад (женен от 1372 г. за българската принцеса Кера Тамара Срацимирина Шишманина Асенина, която е майка на Баязид /ок. 1372-1402/), бързишком решил да се съеши с Османеца – без значение дали направил това с цел да хитрува, лавира и манипулира в условията на създалата се ситуация, или защото бил принуден от своята безизходица в конкретните обстоятелства.

Ето как са записани събитията в Османската хроника още в XIV-XV век:

След като през 1385 г. утвърдил своята власт в новопридобитите си малоазийски земи, Мурад предприел следващият си ход, който бил пряко подчинен на декларираната през 1384-1385 г. доктрина - обявена по време на сватбата на около 11-12-годишния му син Баязид (роден в края на 1372 г. или в самото начало на 1373 г.):

Събрал войската Мурад Хан Гази, повторно  оставил [да управлява] в Анадола (М. Азия) [непълнолетния си син] Баязид Челеби (първият път бил при похода на Мурад до Анталия, когато купил и наложил властта си в княжеството Хамид) и Кара Тимурташ (?-1404; всъщност именно Кара Тимурташ паша управлявал като наместник на Мурад І земите в М. Азия, който след смъртта на Лала Шахин паша /ок. 1387 г./ бил назначен за бейлербей на Румелия*, т.е. османските земи в Тракия на юг от Родопите и Странджа*, и може би малка част от равнината южно от Изт. Балкан* - акънджийските банди в Елховско и Айтоско), а сам тръгнал през [пристанището] Гелиболъ (Галиполи) и дошъл до Мъгалкара (визант. Мегали-агора, дн. Малкара в Турция, ЮИ Тракия; срв. Мал*).

Като събрали всичката [османска] румелийска (тракийска) войска, [акънчийският бей] Гази Евреноз и [Румелийският бейлербей] Шахин Лала (Лала Шахин паша) дошли, та се съединили с него”. Мурад обединил войските на Евреноз и Лала Шахин, “и им заповядал да тръгнат; [те] стигнали Фереджик (визант. Вире, дн. Фере в Гърция, на р. Марица* и на ок. 20 км югозападно от Ипсала и на ок. 20 км северно от Енос) и го завладяли (може би само плячкосали земите му и взели откуп от жителите на града).

А от другата страна (т.е. от Одрин по пътя край река Марица* и покрай Кюстендил) Мурад Хан Гази дошъл чак до Сръбската земя (тя е на запад от град Рашка* и от р. Ибър*, на юг от р. Сръбска Морава, на изток от р. Дрина и на север от Черна Гора*).

Мислел си [хан Мурад], че Лаз (феодалът Лазар Хреблянович /края на 1376 – август 1389/, баща на Стефан Лазаревич* /авг. 1389-1427/, който след 7 ноември 1376 г., когато починала Сръбската царица Елена Българска*, не успял да обедини под властта си дори и всички етнически сръбски земи, да не говорим за българските и черногорските, влизащи след 1332-1346 г. под короната на Елена* /1332-1376/ и на съпруга й Стефан ІV Душан /1331-1355/) ще дойде да се бият. Стоял четиринайсет (14) дни, ала врагът никакъв не се появил” (ИОД*, 57).

Няма как този акт на Мурад и войските му да не се свърже с пряката намеса на Мурадовата съпруга Кера Тамара* (тя е българска царска принцеса Срацимирина Асенина) и опитите на сръбския областен феодал Лазар Хребрянович да завладее българските територии, които по времето на Сръбската кралица и царица Елена Българска* (1332-1376) влизали формално в държавата Сърбия* (доминирана от българи и от България). При това, поне първоначално, навлизането през 1385-1386 г. на Мурад (1362-1389, род. 1348-1354 г.) и войските му в България по пътя от Одрин* покрай река Марица през полето “Загоре” и може би Костенец* или Долна Баня за районите на Дупница и Велбъжд, и от там за Прищина*, Дренас (Дреница*), Клина, Баница, Рожае, Тутин, Доляне и земите около Нови Пазар (общо най-малко ок. 900 км), било разрешено в началната отсечка след Одрин и до границата на земите на Велбъжд* (Кюстендил) от Търновския цар Иоан Шишман* (18 февруари 1371-1395, род. 1351-52 година).

Мурад с войските си почакал достатъчно, за да се появи Лазар Хреблянович (няма причини да не се включат към Мурад като съюзници и инициатори на този анти-Лазаров поход българските сили, пратени или лично водени от Иоан Срацимир*, Крали Марко и други). Стояли цели 14 дни на лагер, някъде в западната част на Косово поле*, вероятно в земите на запад от Прищина* и близо до реките Клин и Ибър, може би в района на сегашния Нови Пазар. Обаче не дочакали да излезе срещу тях войската на сърбина Лазар Хреблянович (1376-1389), който изглежда се бил скрил някъде и чакал в помощ армията на Босненския бан Твърдко І Котроманич (1353-1391, племенник и наследник на Босненския бан Стефан ІІ Котроманич /1322-1353/, ИБС*). Накрая османските отряди изчерпали хранителните си ресурси; при това нямало откъде да вземат достатъчно храна, защото българо-османския договор, следен стриктно и от Мурадовата съпруга Кера Тамара*, им забранявал да плячкосват из българските територии, а сърбите се били скрили дълбоко в горите, заедно с припасите си.

Тогава обаче, при тази трудна за османците ситуация, според османските хроники Мурадовият щаб взел на прицел нова мишена и тя била големия град и крепост Ниш* (по тогавашните пътища на около 175-195 км от Нови Пазар, на 5-6 дни път). А според ранно-османотурските текстове се случили следните поредни стъпки:

1., “Мурад се посъветвал със своите везири”, явно, за да се реши какво да правят, при положение, че нямали вече хранителни запаси (поне това произтича от факта, че 14 дни стояли в очакване из пущинака да се сражават, та да вземат плячка от победения противник);

2., везирите му казали: “Ключът и съкровищницата на тази земя е [крепостта] Ниш*; нея трябва да ударим!”;

3., тогава Мурад “видял, че това е мъдро (т.е. „възможно“, защото град Ниш* бил в наследствените права на съпругата му Кера Тамара); тръгнали срещу Ниш и го обсадили”;

4., после Мурад изпратил Тимурташоглу Яхши бей (?-1402) – сина на Кара Тимурташ (?-1404; който останал в М. Азия, заедно с Мурадовия син Баязид /1389-1402, роден 1372 или нач. на 1373 г./), да обиколи покрай крепостта Ниш* и лично да види (разузнае) “какво да се направи, че да превземем крепостта!”;

5., Яхши бей (?-1402), след като “обиколил около крепостта”, докладвал: “Вътре в нея има места, досегаеми за стрелите; нека я обсипем с дъжд от стрели и тогава сигурно ще успеем да я завладеем” (т.е. османците нямали все още огнестрелно оръжие, с каквото, някои предполагат, че пристигнал в Константинопол още Амедей VІ Савойски /1334-1383/ през 1365-66 г. и по молба на Византийската августа Анна Савойска се опитал да завладее Българското черноморско крайбрежие чак до Варна*, включително);

6., “Тогава правоверните (османците) изсипали порой стрели, втурнали се на юруш и овладели крепостта [Ниш]. После сложили ръка на гяурските (християнските) съкровища” (ИОД*, 58).

Явно картината за обсадата и превземането на голямата и мощна, добре укрепена и достатъчно осигурена с припаси крепост Ниш*, стояща на главният път от Константинопол [през Одрин*, Пловдив и Средец* (София*), или от Константинопол през Виза, Врис*, Воден*, Дебелт* Боруй* (Ст. Загора), Пловдив* и Средец* (София*)] за Белград*, Пеща* и Буда* (Буда-Пеща = Будапеща*), Виена* и Париж (вж. Ронсар*), не съдържа реални елементи (при това в случая никъде не се съобщава от османските хронисти за броя на Мурадовата войска, а от неговите военачалници е споменат единствено Тимурташоглу Яхши-бей, чийто баща Кара Тимурташ с войските на собствения им феод или поне с част от тях е чак в М. Азия).

От липсата на конкретика и реализъм в османо-турската Нишка афера, се натрапва фактът, че тази картина е по-скоро художествена измислица, за да послужи за прелюдия към следващият епизод, за изтъкване на подходяща причина за Мурадовото отиване до далечния Ниш и тамошните земи, и за изграждането на по-героичен победоносен образ на Мурад преди новата (следващата) му поредна стъпка; още повече, че в следващия епизод също няма военни действия, но пък разказа се отнася за османски успех, за страха на феодала-сърбин Лазар Хреблянович и за васалното му подчиняване.

Всъщност Ниш* бил подвластен на Кера Тамара*, съпруга на емир Мурад от 1372 г., затова нямало причина града да бъде нападан и превземан от него. Пък и походът на Мурад до владението на сърбина-княз Лазар минал покрай Марица, тоест през земите на Търновският цар Иоан Шишман*; явно преминаването е било договорено и съгласувано между двамата, а сигурно това привидно османско „нахлуване“ в земите на Лазар било уговорено и с Българският цар Иоан Срацимир*, като изглежда цялата кампания е насочена пряко и единствено срещу враждебно действащия още във времето от преди 1376 г. българофоб сръбин и амбициозен до безумие нарцис Лазар Хреблянович (1376-1389, баща на деспот Стефан Лазаревич* /1389-1427/; фактите за велможата Лазар, които са известни – включително и от османските хроники, сочат че той бил самовлюбен и безпределно високомерен, невъздържан, лесно избухлив, интригант и лъжец, груб, нагъл и циничен, което го правело много предвидим – например, именно заради това придвидимо Лазарово поведение Мурад нахлул с войски във феода му и чакал 14 дни да бъде нападнат, обаче Лазар – вероятно от силен страх и паническо малодушие, които са другото лице на този вид хора – се скрил-покрил в земите си и потънал в неизвестност /ИОД*/; срв. паниката, страха и поведението на диктатора Сталин при нахлуването на Хитлер в земите на Кремълска Россия през юни 1941 г.);

А пък причини за такава наказателна акция срещу сърбина Лазар, българите имали много. Защото веднага след 7 ноември 1376 г., когато починала Царицата на Сърбия Елена*, Сръбската корона и престол са наследени по безспорно, пряко и легитимно право от Българския цар Иоан Срацимир* (1356-1396/7); тогава именно феодала Лазар открито започнал активна кампария срещу България и българските интереси, като включил в нея и Босненския бан Твърдко І Котроманич (1353-1391). С общото усилие и желание на двамата, още през 1377 г., на гроба на Св. Сава* в Милешево (Сава Сръбски* умира във Велико Търново* през 1235 г. и първоначално е погребан там, в царския храм “Св. 40 Мъченици”), Твърдко І бил короновали с несъществуващата титла Крал на Сърбия, под претекст, че той имал някакви родствени връзки с дома на Неманичи (от 1346 г. сръбските владетелски титли са “Цар и Царица на Сърбия” и при това със статут „младши цар и царица, и младши съвладетели на Българския /велик/ цар“; т.е. „Сърбия“ била подвластна на Българския цар-император страна, както в същия този период били обединени под една корона Унгария, Чехия, Полша и Литовия, а също Сев. Италия, Германия, Австрия, Франция и прочее).

Същевременно активното желание на Босненския бан Твърдко І Котроманич за разрастване и величие, което явно с всички възможни сили било подържано и разгаряно от сърбина Лазар, се вижда и в това, че Твърдко тогава, на гроба на Св. Сава в Милешево, се короновал и за Крал на Босна и на крайбрежието (т.е. част от Адриатическото прибрежие); тая тенденция видимо прогресирала непрестанно през следващия период, защото в 1390 г. Босненския бан Твърдко І прибавил към титлата си и претенцията за Хърватско и Далмация (ИБС*);

В тази история е интересна и друга плоскост на събитията: истинският мотор на антибългарската кампания – Лазар Хреблянович, който най-силно се стремял към възстановяването на Сръбската държава под сръбско (свое!) управление, както същевременно и към Сръбската корона (която нямал право да притежава), всъщност никога не посмял лично да се коронова за крал или цар на Сърбия. Явно в действителност Лазар е бил много далеч от такова наследствено право и/или от всякаква възможност да го придобие по друг начин, което се отнася с пълна сила и за статуса на наследствените права на сина му Стефан Лазаревич* (1389-1427). Няма как да отминаваме това, че липсата на достатъчно високи наследствени възможности спрямо Сръбската корона и трон прави още по-низък високомерния, безогледен и циничен начин, по който сърбина-аристократ Лазар (1376-1389) се отнася с почтени висши благородници като Кобила* (?-1389). Но обезателно трябва да отбележим, че същественото разминаване на аристократичния му статут с много по-високите му лични амбиции, дават доста по-определена и конкретна ниша, в която да разглеждаме както неговите действия и нрав, така и постъпките на сина му Стефан Лазаревич*.

От казаното до тук излиза, че акцията срещу Лазар Хреблянович, която станала неопределено кога точно във времевия период между 1383-1384 г. и 1386 г. (най-вероятно през 1386 г.), се е провела в съгласие с България, като евентуалното завладяване на Ниш е станало в друга година, а може би и след доста време, когато отношенията между българите и османците били ярко конфронтационни (под думата “завладяване, завземане” османските хронисти често прикриват термина “ограбване, заграбване, плячкосване”, имащ еднократен и мимолетен характер). Същевременно едно същинско и трайно завземане на град Ниш от османците би могло да се случи едва когато те придобиели територии в непосредствена близост с него, а това станало не по-рано от 1389-1390 г. и даже още по-късно.

Османската хроника продължава така:

Когато чул това (че Мурад влязъл в Ниш*), Лаз (Лазар Хреблянович) си казал: “Аз си нямам по-яка [крепост] от тази [българска] крепост (в която влезе Мурад). Нея щом завладяха, на останалите (т.е. “на моите [сръбски] крепости”) колко мога да се опра!” (при това /sic!/ не е казано категорично, че българската крепост Ниш е била владение на Лазар; но пък ако той я е бил завладял, то тогава обсадата и превземането на града при тази „Мурадова“ акция са били извършени от българските войски, което обяснява защо османските хронисти са толкова пестеливи и семпли в описанието на участието на Мурадовия отряд в завземането й; в случаят остава предположението, че Мурад е дошъл да види имотите на съпругата си принцеса Кера Тамара, която по безспорно феодално право продължавала да е тяхна владетелка и собственичка, като при това се знае, че дори и векове по-късно имотите на османските владетелки или „султанки“ не ставали притежание на съпрузите им – Османските султани).

Уплашил се [Лазар], че няма да устои на турците (османците), та проводил пратеник и се врекъл да им дава годишно по хиляда (1000) въоръжени бойци (включително с издръжката им) и [ежегоден данък] по 50 хиляди оки сребро”...

Изглежда става въпрос за 5-6 хиляди бойци, защото по същото време един „конник“ или „копие“ в Италия е група – бойна единица – от 5 конни бойци с брони и с ризници и тежко въоръжени, а във Франция – от 6 такива бойци (ФК*); и то без да се включва към тях броя на техните оръженосци и на слугите им (НА*), а също и без хората от необходимия обоз, чиято численост достигала до и над една трета от броя на бойците (т.е. по време на далечни и продължителни военни рейдове, една 6-хилядна армия имала и обоз с над 2 хиляди човека, без да влизат в това число броя на оръженосците и на личните слуги). При това следва да се има предвид, че в този период – поне от 1380 до 1427 г., по време на властването на Лазаровия син Стефан Лазаревич* (1389-1427) – целият Сръбски феод можел максимално да дава ежегодно и при всяка военна кампания само около 15 хиляди бойци. Тоест, силно притеснения Лазар Хреблянаович, който пък никога по-рано и по-късно в живота си не е бил държавен или етнически (сръбски) водач – обаче ежемоментно държал да се изтъква като велик вожд и владетел (ИОД*, НА*, БНТ* и пр.) – предложил на Мурад ни повече, ни по-малко, цялата една трета () от армията си; с това ясно казвал, че се самозаробва, защото при такова условие той нямало да има достатъчно военни сили за каквато и да е конфронтация с Османския владетел и за защита на свободата на феода си от османците (но пък явно щял да разчита на османците за своя защита от българите и от България);

Заедно с това следва да се знае, че 1 ока е между 100 и 400 дирхема (аспри) в различните райони (ИОД*, ИБГ*); за сравнение, към 1530 г. 1 унг. Гулден = ок. 50 аспри в Босна; в България – по трасето от Белград* до Одрин*, към 1555 г., 1 аспра струват 4 хляба (самуна), или 20 пресни яйца, и др. (НА*); към 1530 г. Бенедикт Курипешич съобщава, че в Косово* “има и доста много [рудници за] сребърни руди” и че „Султанът“ (Сюлейман I /1520-1566/, съпругът на българката Рокселан* /1520-1558/) “сече всичките свои монети от среброто, получено [там]” (НА*), като това се отнася за рудниците и металургичните работилници в района на Прищина* – селищата Ново бърдо (Otio Nobeth), Рудник* или Рудинград (Rudingrad) и Трепча (Tropozua) или Требча (НА*, стр. 312; ИБС*; за Трепча или Требча срв. бълг. Трепя: “удрям, бия силно, кова; нанасям убари, бия, убивам”, но също и бълг. Треба, др.-бълг. и ст.-бълг. Трѣба: “необходимост; неотменимост; данък, дар към Бога, жертва”, Трѣбище: “езически храм, капище, олтар; олтар на Бога на огъня, на ковачеството и на Слънцето*; място за тайнство, за магия”, откъдето името-нарицателно Требча, ст.-бълг. *Трѣбьча).

Обаче, нека същевременно да отбележим, че 1 ока = 1,28 кг (РЧ*), = 1 кесия от 100 до 400 дребни сребърни монети, “аспри”, “дирхеми”; а 50 000 оки сребро са 64 000 кг. или 64 тона, което количество може да се пренесе с един доста дълъг керван от поне 32-35 каруци, без да броим охраната. Тоест, както показва количеството на среброто и тонажа, който щял да получава само Мурад, става въпрос за добив от конкретни рудници и леярни, и то не за тези в Чипровец, в Кратово или в Брезник, а за други, намиращи се северно от Скопие и западно от р. Морава* (Българска Морава* от изворите до устието ѝ в река Дунав*). Този металодобивен район, както се вижда, тогава може и да е бил във владение на Лазар – което няма как да се докаже, или пък – по-вероятно, Лазар е обещавал и то нереално голяма част от БЪДЕЩИТЕ сребърни приходи от него, при условие че османеца Мурад ще му помогнел да го завладее; обаче това било неправомерно, защото открай време казания район бил български.

Явно именно тези рудници, флотации, леярни, ковачници и всякакви други работилници (и то заедно с ресурсите им от майстори и обучени опитни работници), с добивите и парите от които Лазар преследвал своите агресивни цели и се разплащал реално или виртуално (чрез голи обещания) с Босненския бан Твърдко І и с унгарските аристократи, са главната причина за българския натиск срещу него. Като в това си начинание Българските царе Иоан Срацимир* и Иоан Шишман*, изглежда поради някои външни и някои институционални и рангови причини, решили да включат като формално действащо лице в акцията - срещу нямащия достатъчно висок аристократичен статут княз-сърбин Лазар - османеца-архонт и емир ( = княз) Мурад, чийто феодален рангов статут бил съотносим с Лазаровия.

При тази ситуация, като се има предвид, че и Унгария била накарана от България да остане неутрална, е напълно разбираем отказа на Босненския бан Твърдко І (от 1377 г. уж “Крал на Сърбия”) да се замеси открито на страната на сърбина-феодал в ескалиралия до крайност конфликт. Вследствие на всичко това и реакцията на Лазар Хреблянович е в предвидимите граници:

Примолил се [Лазар] на Повелителя [Мурад], приплакал му, та той се вдигнал от там (тоест от района, където се намирал и Лазаровия феод) и се запътил [на югоизток] към Чаталджа (град в ЮИ Тракия, на ок. 40-45 км, т.е. на 1 дневен преход, западно от стените на Константинопол – дн. Истамбул в Турция). Наново дошъл пратеник [от Лазар], та султан Мурад склонил и този път (за какво?, ако не за повторно уточняване на договора между двамата, като Лазар бил наясно, че ако не подкупи достатъчно Мурад, България отново щяла да повика османците и да ги пропусне до неговите владения; но пък в османския хроникален текст въобще не се засяга най-главното – договорът, който безспорно бил сключен вече тогава между Лазар и българските царе Иоан Срацимир* и Иоан Шишман*).

После [Мурад] пратил вест (? във Фере) на Лала Шахин. Той дошъл и се присъединил към него”;

Тази среща с Лала Шахин, който бил в района на Фере – т.е. на р. Марица, а по-точно на 20-тина км северно от устието й и от град Енос, следва да е станала на юг от Одрин; защото Мурад не бързал и бавно се движил - с няколко 2-3-дневни почивки - най-малкото 35-40 дни от запад на югоизток, по 900-1000-километровия път от Ниш до Одрин през района на Кюстендил и през Дупница-Костенец-Пловдив-Черномен, тоест също по трасето покрай р. Марица; но той явно не влязъл в града-крепост Одрин* (където в този момент можело и да е върлувала някаква болест или дори вирусна епидемия), а пък щом отрядите се съединили, направо продължил на югоизток по пътя към крепостта Чаталджа, която е на около 200 км от Одрин*, на ок. 60 км източно от Чорлу (визант. Цурулон) и само на 45-50 км западно от Константинопол.

В случаят са важни два детайла. Първо, че действието се пренася изведнъж от преговорите с Лазар край владенията му – на запад от р. Ибър и северно от р. Горни Дрин (вж. карта: Сърбия в етнограниците си…), чак при Чаталджа, като явно по 1100 километровия път на отиване и към 900-1000 км обратно от Ниш до Одрин покрай Кюстендил и пр. навръщане, не се е случило нищо по-значимо и достойно за отбелязване – в т.ч. никакво сражение! И то въпреки че знаем, че Мурад е предприел това отиване и връщане с незначителни войскови сили, а по-вероятно само с един неголям охранителен отряд, воден от Яхши-бей Тимурташоглу (?-1402), което видимо съвсем не представлява ударна сила, дори и да прибавим към тях целият еничарски корпус от около 4 до 6 хиляди християни и новопоислямчени бивши християни (всъщност поне 2-3 хиляди еничари трябвало да охраняват в М. Азия престолонаследниците Баязид и братята му). Пък и всички други съпътстващи османски данни показват, че Мурад е приел отиването от Одрин чак "до земята на Лазар" или "до Сръбската земя" (ИОД*) по силата на съюзен договор с Търновския цар Иоан Шишман. Второ, Мурад повикал бойните си отряди, които бил оставил с Лала Шахин, чак котаго доближил Одрин – т.е. на излизане от териториите на България, и едва тогава предприел нападение срещу една от византийските крепости; при това Мурад лично избрал такава византийска крепост, която била доста далече от Българската граница и в непосредствена близост до столицата Константинопол – намирала се около Чаталджа:

Пообиколил (кръстосвал, бродел из земите без конкретна крайна цел) Повелителят и накрая стигнал до една крепост край Инджегиз (на 8 км с.-з. от Чаталджа), наречена Полония (визант. Схопелос, дн. Полос в Турция; едва ли е българският Скопел*, който е на с.-и. от Одрин и на с.-з. от Врис и Виза). Сега я наричат Танръ Йъктъъ (“Срината от бога”; т.е. така я наричали в края на XV-XVI век). Докато Мурад Хан идвал насам (т.е. отивал натам към крепостта), народът от околността побягнал [от селата си] и се скрил в нея. Обсаждали крепостта няколко дни, големи битки водели, ала не могли да я превземат (тоест, дори и с цялата си обединена Тракийска армия Мурад не бил в състояние да превземе даже една малка крепост, а какво остава за голямата и много силна крепост Ниш, която той уж бил атакувал и уж бил превзел само с малкия си охранителен отряд!). Отстъпил тогава Мурад [безпомощно от крепостта], па рекъл: “Бог да срине тази крепост!”.

Продължили и стигнали до едно място, наречено “Честит, щастлив бряст”. Спрели. Мурад Хан Гази подпрял гръб на едно дърво-великан и седнал. След малко дошъл човек и известил: “По волята на Всевишния, онази крепост се срина!”. Като чул това, Мурад Хан Гази пратил Лала Шахин [да я разграби] (т.е. тук отново става въпрос за завладяване на крепост с вече разрушени стени, т.е. за селище без стени); онзи отишъл и донесъл несметни богатства. В тази крепост спахиите намерили златни тасове и ги наслагали по главите си. От тогава се появил юскюфът (вид еничарска чалма, напомняща по форма таке с обърнато нагоре дъно и пискюл, избродирана със сърма и носена главно от по-високите чинове /ИОД*, бел./; срв. осм.-тур. Юскюб: „Скопие“, както и визант. Схопелос). Мурад Гази успокоил народа [от крепостта и околните села (т.е. местното християнско население)], като му дал милост (т.е. ги пощадил?, не ги избил?; но дали Мурад изобщо е имал право, възможност или пък някаква полза от това да избие населението на вече ограбеното селище?).

… Повелителят потеглил от онова място и дошъл в Едирне (Одрин*). На [великия везир] Хайреддин паша заповядал да тръгне заедно с [Гази] Евреноз (пр. 1360-1417) и да овладее цялата околна земя. По онуй време Евреноз вече бил превърнал Гюмюрджина (Комотини) в граница (граничен лагер на акънджийската си орда за грабежи и палежи из околните християнски земи). Укрепен в нея той завладял Боръ (или виз. Перитор, или Bergosa в картите от 1589 г., 1648 г. и 1700 г. – с/у о-в Тасос и източно от Места*; или в същия район Burnu в карта 1818 г., което по-рано е Bouro/n в карти от 1648 г. и 1700 г.), Искете (Ксанти, източно от долна Места) и Марулйе (Марония, източно от Места). Взетият от тях харадж (данък от не-мюсюлмани, което показва, че това е откуп, а градовете не са завладени) [Гази Евреноз] предал на Повелителя (Мурад), а сам се устремил към други места (щом данъка оставал за Мурад, то плячката оставала за ордата, като може да се предположи, че тя била от неукрепените или слабоукрепените места-квартали на селищата, защото акънджийските орди нямали възможност да превземат крепости, освен случайно, както това се вижда от текста).

Пристигнал и [великият везир] Хайреддин паша, а Мурад заповядал на [акънджийския бей] Дели Балабан да тръгне срещу Сироз (Сяр*, дн. Серес). Овладели мирно един по един Кавала, Дърама (Драма), Зъхне (виз. Сихне, дн. Зихне, недалеч от Неа Зихне в Гърция) и Сироз (Сяр*). Там (в Сяр*, който е град на Елена* /1332-1376/, а затова може да е наследен от Кера Тамара*, както по-късно - след 1 април 1430 г. сл. Хр. - е резиденция и на българската принцеса и османска архонтка Мара Бранкович*) установили реда на падишаха. После стигнали до Кара Ферийе (“Западна Верея”, т.е. българския Бер, който е на юг от Воден*; но може да става въпрос и за района на Енидже Вардар и полето на запад от най-долната част на Вардар*) и го завладели ведно с всичките му околни земи (оплячкосали ги, но не ги завладели, защото Сяр, ако действително е завзет точно тогава, а не по-късно, останал най-западната османска гранична точка поне през следващите няколко години);

[(!) в османските хроники често думата “завладял”, превеждана буквално от османски на друг език, е със значение “овладял за малко и разграбил, плячкосал”, но не и със значение, че е задържана земята или града трайно под властта на османците; срв. тур. zaptetmek, ele geзirmek: “завладявам”, işgal etmek, tutulmak, başlamak: “завземам, завоювам”, başlamak: “загребвам, вземам, загреба”, kapmaya başlamak: “заграбвам, грабя”, tırmıktan geзirmek: “завличам, завлека”, yağma etmek: “ограбвам, ограбя”, и пр. (БТР*)].

Разпределили тимарите между своите хора, определили хараджа (данъка) на неверниците (християните) и увенчани с победа се завърнали при Мурад Гази (който не участвал и в този поход-нашествие, а изглежда през това време бил в Одрин). Тогава дали Сироз (Сяр*) за граница на Евреноз Гази (т.е. районът Сяр* е най-западния граничен пункт за османските владения в Тракия, като следва да се има предвид, че османските орди и войскови отряди, включително еничарските, нямали право да остават през нощта в градовете и селищата, а лагерите им трябвало да са на много голямо разстояние от тях: срв., че Пазарджик е на 29 км от центъра на Пловдив, т.е. на около 4 мили /НА*, стр. 198/ или почти 1 дневен преход, и на доста километри от другите околни селища).

Това завладяване станало в 787 година по Хиджра”, т.е. 1385-1386 г., като се приема от днешните историци, че е станало през 1386 г. сл. Христа (ИОД*, 58, 59). Всъщност тази датировка се отнася конкретно за завземане на района на Сяр*, но не може да се каже дали тя е точна. Защото, от една страна:

1., вземането на “харадж” – еднократен данък, плащан на османските разбойническо-грабителски (акънджийски) отряди и на други турски орди от християните, за да не им бъдат разорявани земите и унищожавани нивите, не означава, че даденият град, крепостта (цитаделата) му и областта му са завладяни;

2., твърдението, че османците си разпределяли християнските земи на тимари (владения), съвсем не означава, че християните знаели за това (действителното разделяне на земята на тимари може да е влязло в сила много по-късно за различните райони – дори и към средата на ХV в. и след това; в териториите, определени като България в документите и картите от ХІV-ХV век насетне, големите и малките селища влизат в османските регистрационни списъци най-вече от ХVІ век и след това /ЕБ*/, когато всъщност им е определен конкретен “харадж” – т.е. данък; а едва по-късно започва частичното включване на някои от земите им в системата от тимари и други поземлени феодални имоти-владения, което, съобразно стъпките на висшата османска администрация, довело и до съответната поредица от остри конфликти между българите и османската власт, ИБД*, НА*, ИБС*, ИБН*, ББ* и пр.).

Към това време е фиксирано попадането на отвлечени българи на пазарите за роби във Венецианските владения на о-в Крит. Венецианският нотариус Антонио Брешиано (ИБД*), който юридически санкционирал освобождаването им (вероятно на базата на реално действащия Българско-Венециански договор), е записал в надлежно оформения за това документ (както и в нотариалната си книга), че те са “българи”, от “български род”, произхождащи от градовете и районите на “Мелник*”, “Прилеп*”, “Костур*”, “Воден*”, “Девол*”, “Преспа*” и т.н. (ББ*, с. 471), а също от “София*”, от “Търново*” (не е ясно от кое Търново), от “Варна*” (ИБД*). Тези български селища показват района в Македония*, който са нападали, тероризирали и оплячкосвали в дадения конкретен период – 1385-1389 г. – османските акънджийски (грабителски) орди, базирани в “граничната област” на град Сяр*, както и селищата и районите, от които са българите, воюващи срещу тези акънджии.

Това, обаче, съвсем не означава, че тези български селища от Македония* и техните области били завладяни от османците; още повече, че османските редовни части, а да не говорим за съставените от всякаква сбирщина техни акънджийски (грабителски) крайгранични отряди за тероризиране на околните християнски земи, не можели и нямали технически възможности и умения да превземат крепости нито с пристъпи, нито с обсади, за което свидетелстват самите османски хроникални разкази за този период (ИОД*; през целия 2-3-месечен поход в началото на 1389 г. от 30-хилядната армия на Али паша в Източна Мизия били завладени временно само две /2/ български крепости – неголямата Провадия и съвсем малката Косово /осм.-тур. Кос-Ова/, но това станало единствено чрез измама, а не чрез атакуване; ако съдим по т.н. Шуменски надпис* на Търновския цар Иоан Шишман, османецът Али паша временно завладял през февруари-март и едно от подградията на град Шумен, но не и крепостта Шумен, като това „завладяване“ най-вероятно е станало по договорно споразумение с жителите на това подградие и то при конкретни и ясни условия);

От друга страна, настъплението на запад от Гюмюрджина – към Сяр* (на ок. 160 км западно от Гюмюрджина), съвпада с конфликта в М. Азия между Карамания и Османския феод, който дава нови причини и аргументи за една или друга Мурадова военна инвазия. Защото каква полза и какви сили е имал Мурад, за да остави и да може да овладява един активен, горящ конфликт в Тракия, т.е. в гърба на Османския феод, когато в същото време водел сериозна война с много силен противник в М. Азия – царя на поне двойно по-голямата от османските територии Карамания, за който двубой щели да му бъдат нужни всички османски войски и всички съюзници. А Османския архонт Мурад получил съобщение за “бунта” на Караманоглу срещу него доста преди да заповяда на акънджиите си да тръгнат към Кавала, Драма, Сихне и Сяр, още когато се връщал от земите на сръбския деспот Лазар към Одрин:

Султан Мурад Хан Гази … се помирил със Сръбския владетел (Лазар Хреблянович), след като го принудил да плаща харадж (Лазар, по договор с Мурад, само обещал да плаща ежегодно данък от “50 хиляди оки сребро”, като 1 ока = 1,28 кг., = 1 кесия дребни сребърни монети; общо 64 000 кг. сребро), и се наканил да се връща пак в Едирне (Одрин). Тогава дошла вестта, че Караманоглу Алаеддин бей, син на Ибрахим, син на Махмуд, син на Караман, се разбунтувал – дошъл и нападнал [земите на] султана. …” (ИОД*, 60);

Без значение е, че хронистът малко обърква родословието на Кабаманоглу Алаеддин Али бей (1361-1391), който е братов син на Бедреддин Ибрахим бей, като баща му е Халил, син на Махмуд, син на Караман (ИОД*; т.е. името му е Алаеддин Али бей, син на Халил, син на Махмуд, син на Караман). Всъщност Караманоглу Алаеддин Али бей от към 1370 г. бил женен за Мелек Хатун – дъщеря на Османския архонт Мурад I (1362-1389), т.е. двамата били в роднинска връзка. Предполага се, че конфликтът настъпил във връзка с това, че земите на княжествата Хамид и Теке все още не били териториално изцяло и юридически напълно присъединени към Османския феод, а Караманоглу Алаеддин бей се опитал да включи към държавата си Карамания техните свободни части; същевременно Мурад имал някакви поети ангажименти към владетелите на Хамид и Теке, и или той, или неговите паши и бейове, намерили формален повод за нова война в М. Азия, от която щели да вземат нова плячка.

Не е ясно как конкретно протекли диалозите между Мехмед и пашите му, дали е имало противопоставяне между желанието за мир и стремежа към военна плячка (за която се жертвали нисшите чинове, не пашите), но османските хронисти дават следната визия:

Двуомил се [Мурад] дълго. Най-подир волю-неволю той оставил (в Тракия) Хайреддин паша за водач на правоверните борци (“газии”) и нему поверил пълното завладяване на Румелия (т.е. Беломорска Тракия – на юг от Родопите). По онуй време синът на Хайреддин паша – Али паша, бил голобрад младеж; него направил везир. А самият [Мурад, заедно с новия везир Али паша,] поел пътя към Анадола и дошъл до Бурса.” (ИОД*, 60);

(Следва продължение)




Гласувай:
3



1. shtaparov - Статията е интересна и заслужава ...
13.08.2019 03:36
Статията е интересна и заслужава повече внимание- само ще отбележа,че турците по своя еретичен обичай имали по много жени,затова Мурад не бил женен само за Кера Тамара,а за още доста други жени. Истинската майка на Баязид Дрискавицата е гъркинята Ефросина,която постоянно го насъсквала като куче срещу нас. Грубият термин е употребен умишлено- онзи скапан кретен го заслужава!
цитирай
2. dichodichev1 - shtaparov - Господине, няма данни, че "гъркинята Ефросина" е майка на Баязид. Той е настройван за екстремни действия от жена си, която е дъщеря на Лаз
13.08.2019 04:03
shtaparov написа:
Статията е интересна и заслужава повече внимание- само ще отбележа,че турците по своя еретичен обичай имали по много жени,затова Мурад не бил женен само за Кера Тамара,а за още доста други жени. Истинската майка на Баязид Дрискавицата е гъркинята Ефросина,която постоянно го насъсквала като куче срещу нас. Грубият термин е употребен умишлено- онзи скапан кретен го заслужава!

цитирай
3. shtaparov - Това са впрочем данни от гръцките ...
19.08.2019 15:10
Това са впрочем данни от гръцките извори- онези не са пропуснали да се "похвалят" с това,на тях това им е гордостта разбираш ли :)
цитирай
4. dichodichev1 - История на Българите
18.05.2020 04:29
shtaparov - От кога вярваме на гърци и на "гръцки извори", които са преминали през десетилетия и векове демагогски преработки?!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194350
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031