Само на няколко километра от южната ни граница с Гърция, сред сянката на вековни дъбови гори и прохладата на Бяла река, едно малко българско сeлце съхранява и днес историята, тайните и чудесата на най-старата възрожденска църква в Източните Родопи. Храмът „Св. Св. Константин и Елена” в ивайловградското село Долно Луково сбъдва мечти и желания и може да отключва пътя към щастието.

Но преди да научиш, драги читателю, поверието за чудото на храма, нека  ти разкажа една история. История за непоколебимия човешки дух, за силата на вярата, за съхранението на българщината, за красотата на прекрасната ни земя и за живота на хората от Долно Луково. Ако поискаш да станеш и ти част от великото тайнство на храма, запомни поверието и го предай нататък.



Някъде през 18-ти век, Долно Луково (тогава се наричало Суганли) се намирало на левия бряг на Бяла река. В него живеели над 3 200 души, 700-те му къщи се белеели отдалеч, а наблизо минавал оживеният път за Софлу, Димотика и Цариград. Но чумата не пожалила райското кътче и унищожила живота в селото. Оцелели само 7 семейства.

Имало поверие, че за да избягат от смъртта, живите трябвало да преминат реката. Взели със себе си само най-ценното – иконите от параклиса „Свети Георги”. Изоставили всичко останало и се преселили на другия бряг на Бяла река.



Оцелелите семейства основали днешните села Долно и Горно Луково. Животът постепенно започнал да се завръща. Къщите станали около 300, а хората се препитавали с бубарство и земеделие.

В чест на живота, вярата и спасението, в Горно Луково решили да издигнат божи храм. Но построяването на черквата трябвало да остане в тайна. По това време България все още била част от Османската империя и местното население нямало право да гради църкви. 

Храмът е построен само за 7 нощи, на месечина, през 1806 г. В даренията участвало цялото село. Всеки искал да помогне. Пред властите казвали, че строят обор за животни. Нощ след нощ хората издигали стени от плоски речни камъни. Постройката не бивало да бъде по-висока от турчин на кон, затова я вкопали 2 стъпки в земята. Нямало нито прозорци, нито камбанария. Светлината вътре се процеждала само през две малки дупчици от покрива и олтара.

Нарекли  храма с името на светите равноапостоли Константин и Елена. След като бил положен и последният камък, цялото село си отдъхнало  – според тогавашен закон, властите нямали право да рушат сграда с покрив. Така църквата оцеляла през вековете. В наши дни е обявена за паметник на културата.

Всичко в нея е автентично, с над 200 годишна история. Годината на построяване и кръстът – бял ангел с разперени крила, са вградени в камъните. Стар дънер пред черквата напомня за огромния дъб, на който било овесено дървено клепало. То оповестявало службите в храма и се чувало на километри.

Миряните влизали в храма и сядали по родове. Църквата има две отделни помещения, мъжко и женско – нещо, което много рядко се среща в православни черкви от Възраждането. Това е и един от малкото храмове в България, в които аязмото се намира в олтара.

От стените ни гледат 12-те апостоли, виждаме възкресението на Лазар и сцени от страшния съд. Тук е чорбаджията – грешник, който държи торбата с жълтиците,  прелюбодеецът с воденичен камък на шията и лъжецът, обесен за езика на маслинено дърво. Тук е и ръката на Господ, който държи везната на Доброто и Злото.

На църковния иконостас, неизвестен майстор е овековечил най-важните символи на местния поминък – слънчоглед, грозде, орехи, кръвоспиращата билка овчарска торбичка. Свещниците са от дялан камък, а иконите са онези, които хората вземат със себе си, бягайки от чумата.

Църква, градена с много любов и търпение. Църква, в която местните са венчавали младоженците, кръщавали са децата си, изпращали са близките си към вечния покой. Едно свещено място, запазило вярата на хората,  стремежът им да бъдат добри, желанието да се помирят със съдбата и нуждата да живеят в хармония с природата и себе си.  

Пред олтара в земята е вградена каменна плоча, на която са изписани   всички ктитори, дали средства за построяването на храма. Имената им и днес се огряват от светлината на кристален полилей, който е дарен от  монах в Света Гора.

За всички от Долно Луково мястото е свещено. Хората вярват, че храмът има чудодейна сила. Достатъчно е да застанеш под полилея от Атонския манастир, да запалиш две свещи, да си пожелаеш нещо и да докоснеш кристалите му. Ако след това поставиш едната свещ пред иконата на Исус Христос, а другата пред Богородица , желанието се сбъдвало. Има хора, които твърдят, че чудото наистина се случва. Ако вярваш в чудеса, можеш да пробваш и ти.

Още едно поверие пазят хората от Долно Луково и го предават от уста на уста вече повече от 200 години. Ключът към храма можел да отваря не само вратите му. Ако си най-младият от посетителите на църквата, ти си избраният да отключи ключалката. Направиш ли това с добри мисли и чисто сърце, можеш да отключиш и пътя към щастието. 

Тук завършва хубавата част на историята…

Днес село Долно Луково тъне в забрава. Само километър по-надолу е и изоставеното Горно Луково. Местните разказват, че само един човек и до ден днешен отказва да го напусне…

Под яркото юнско слънце някогашните богати бубарски къщи хвърлят призрачната сянка на разрухата - като дисхармония на богатата някога история на селото, когато Горно и Долно Луково въртяли оживена търговия със Софлу, продавайки българска коприна, произведена по стари и уникални занаятчийски методи. Всичко това е забравено в миналото, а от честития живот на цели фамилии няма и помен…Жалко и тъжно…



Все си мисля, че в дни като тези, когато имаме все по-малко поводи да се гордеем с делата си, когато всичко около нас се разпада и разграбва, когато думи като традиции и ценности отдавна вече не са на мода и когато все повече започваме да се превръщаме в народ без памет, имаме нужда от подобни истории, които си струва да бъдат разказани. Защото са като корен дълбоко в небето...

Историята за 200-годишната църква „Св. Св. Константин и Елена” научих от Христина Кюпекчиева от Долно Луково. Пътищата ни се кръстосаха случайно, но пък това е една от срещите, които ще помня цял живот.

текст и снимки: Галина Пашалова

написано.

Мястото е красиво, но тъне в забрава, хората са добри, но живеят бедно, селото е с история, но нея вече малко хора я помнят...За съжаление подобна е съдбата на много други села - призраци в България...